Маргарита Пешева Животът, този велик драматург, постоянно си прави  шеги с

Маргарита Пешева

 

Животът, този популярен драматург, непрекъснато си прави  смешки с нас. Беше няколко години преди смяната, по време на фестивала „ Златната антена ” в Благоевград се случи да бъда в една стая с Ани - най-красивата, и най-известна говорителка на Българската телевизия. Когато разбрах, че съм „ разпределена ” в една стая с Ани просто изтръпнах- взех решение, че ще ми са наложи, по време на Фестивала, да изтърпя фасони и  надменност на доста известна персона, уместно гарнирани с огромни дози лицемерие…

 

Нищо подобно- животът ми сервира огромна изненада. Ани се оказа най-хубавия човек, който съм срещала в професионалния си  път - доста естествена, и  с чудесно образование. Нейната голяма гласност сигурно  я беше научила да не има вяра на всичко, което я заобикаля. Да приема ласкателствата и комплиментите с нужната доза конвенционалност. За мое голямо удивление - беше крепко стъпила на земята за телевизионна звезда от  нейния сан. Ето за какво общуването с нея във всекидневието на Фестивала се оказа доста умерено и прелестно.

 

В хотелската стая Ани  не се държеше като  примадона, а беше доста земна и  непринудена. Тя беше конферансие на Фестивала,  и нейната работа беше преди всичко.

 

Буквално бях изумена от умеенето й за човешко другарство, естествено, без намек за нейната публична  роля, която от години й отреждаше непокътнато място на първия ред в нашия ефирен живот. В  дните на „ Златната антена ” тя успя  да не  каже даже една непотребна дума- за сътрудниците или фамилията си. Само добри  думи за положителни хора, единствено положителни неща. Към никого- никакъв укор. 

 

В професионалния си  живот не бях срещала човек като нея. Удиви ме с  безкрайното си усърдие, което не й позволяваше да се отпусне, и да „ води ” всяка фестивална вечер, като се осланя  на огромния си опит и обществена популярност. Ни минимум не разчиташе  само на  към този момент постигнатото. Дълги часове  четеше на глас  и научаваше текста, който трябваше да произнесе на фестивалната вечер, а аз поставих оптимални старания да й  основа работна атмосфера  в мое неявяване. 

 

Нейната огромна отдаденост на работата  беше  особено  скъп урок за мен. Ани ясно ми сподели,  че всеки огромен професионален успех  неизбежно има своята висока цена. Тя чудесно знаеше това, заради което  не разчиташе на телевизионната популярност,  и  въобще  не  се отпускаше.

 

В същото време, притежаваше рядкото умеене да стигне до другия, да го разбере, и в случай че е нужно- да  му елементарни.

 

Фестивалните вечери нормално завършваха с общи вечери на огромните „ рицарски ” маси в хотел „ Ален мак ”, на които сядахме всички. По време на една вечеря, при нас буквално  нахлу  Хачо Бояджиев, всекидневно съпроводен от ослепителна манекенка. Беше в неприятно въодушевление, и реши да „ накаже ” някого поради това. Първа в неговия списък  се оказа Ани- стартира остро  да я атакува какъв брой е остаряла,  какъв брой зле наподобява към този момент на екран, че е пристигнало времето да слезе от екрана…А Ани беше малко  над 40 години, и изглеждаше великолепно- с лице от слонова кост, и тяло на газела…Но Хачо не мирясваше. Всички сътрудници се подсмихваха, чудесно познавайки  неговия манталитет. А благата Ани единствено вдигаше взор към Хачо с думите:  ”Хачо, апелирам те… ”, след което  се навеждаше над чинията си…

 

Нито един път не го укори, не му сподели да я огледа по-добре, и да престане да приказва глупости. Втора подред бях аз, Хачо  ме  упрекна  с какво право си разрешавам да  пиша книги за малкия екран, откакто нищо не запознат съм нея…За разлика от Ани, аз не му останах длъжна (все отново съм от Северозапада), но  изобщо не спечелих  този  дуел. А в дъното на голямата кръгла маса седеше  атрактивната  режисьорка Васа Ганчева, пиеше  добре изстудено  бяло вино, и се наслаждаваше на този обществен двубой…До нея  се беше разположил  неподражаемия Жорж Ганчев, който изглеждаше доста удовлетворен от този внезапен  скандал.

 

Беше наистина  мъчителна вечеря. Приключихме я небрежно, и  с Ани безусловно избягахме от ресторанта. И от Хачо, естествено. В хотелската стая, Ани единствено промълви, че Хачо е отличен експерт, който  в действителност не е  чак толкова  неприятен човек. Което действително  беше по този начин. Ани доста пъти беше работила с него, познаваше чудесно неговия мъчен темперамент, но  високо ценеше професионалните му качества.

 

Всъщност  тя притежаваше рядката дарба да вижда същинските неща, които на пръв взор, са почти  невидими. Вероятно на това я бе научила „ остарялата дама ” Телевизията, в която беше попаднала напълно млада, и  безусловно беше пораснала дружно с нея.

 

Това, което ме порази  през тези  няколко фестивални вечери,  че  тя беше натрупала голям ефирен опит, само че не беше изгубила положителното в себе си-  по неравния път и острите завои към публичната  сцена. Да вярваш в положителното, да бъдеш доброжелателен, да приказваш единствено хубави неща за сътрудниците си- такава беше Ани.

 

Ани всъщност  беше останала  истинска-  в този  блестящ  и  извънредно фиктивен ефирен свят. Тя беше успяла  да съхрани  душевната си непорочност и искреност. Беше останала  естествена, не бе  позволила  телевизионната машина  да „ превземе ” сърцето й. Беше си наложила самоконтрол- за всеки триумф би трябвало непрекъснато да работиш, и даже когато си на телевизионния  връх, не би трябвало да мислиш, че всичко ти се поставя по право. Единствено  красивата чанта за гримове в хотелската стая  подсказваше, че всъщност  тя принадлежи  към  един различен свят, който аз съвсем не  познавам.

В тези фестивални дни Ани, без да желае, ми даде  доста скъп урок- би трябвало да бъдеш себе си във всеки миг от своя живот, без значение  какъв брой дълга и блестяща  е твоята кариера…Зрителите от дълго време бяха разбрали това, ето за какво й останаха правилни до самия край.

Сбогом Ани- да бъде ярък пътя ти!